***

Виктор се опитва да си представи интелигентно  същество, направено от студена плазма. За един негов рожден ден му бяха подарили плазмена лампа. Тогава той дълго се забавлява с нея – беше толкова интересно да докосва стъклото ѝ и да гледа как се променят светлината и цветовете! Трябва да я намери, къде ли е прибрана? Той се сепва, защото осъзнава, че Гу е спрял да разказва и двамата с Гле го изчакват благосклонно. Виктор им се усмихва извинително и казва:

– Просто се сетих, че съм виждал плазма. Е, не жива, но все едно беше жива – като докоснех лампата, вътре светваше по-ярко и като че ли и светлината ме докосваше. Продължавайте, Гу.

– Тъкмо щях да ви кажа, че между вашите играчки има една топка, която може да произвежда нежива плазма. В историята, която ви разказвам, плазмата е интелигентно живо същество, но не всички наши герои са от нейната порода.

Сред многобройната свита на Алиекат и Шаола имало придворна дама, която била представител на цивилизацията на да-хората и се ползвала с доверието и уважението на принцесата. Да-хората имат много любопитна история. Някога те били хуманоиди и се развивали на единствената обитаема планета на звездата Изола. Тяхната цивилизация била много напреднала и интересна до момента, в който започнали да пътуват междузвездно и да бъдат посещавани от инопланетяни. Преди това да-хората били затворени в собствената си звездна система и начинът им на живот и разбиранията им се самоподхранвали. Когато изолците се развили достатъчно, за да пътуват междузвездно, съществуването им станало известно на други вселенски цивилизации и те предизвикали всеобщо учудване, защото нямали думата „не“ в речника си. Съгласявали се с всичко. Каквото и да им искали, те склонявали да го дадат без съпротива.

„Може ли да заграбим залежите ви на родий? – Да.“

„Ще населим цял континент на Изола с хора от нашата планета, защото тя вече е пренаселена и нямаме възможност да ги изхранваме, а и вие сте толкова мили! – Разбира се.“

„Ще откараме няколко милиона от вашите високоинтелигентни и квалифицирани жители да работят на различни планети, там заплащането е по-добро, а и тук възможностите им за развитие са ограничени. В замяна ще станете кандидати за членство в Галактическия конклав. – Заповядайте.“

Много скоро Изола започнала да запада. Новозаселилите се инопланетяни се възползвали от вечното съгласие на местните жители и завзели земите им, като поробили, когото сварят. Износът на природните богатства на Изола излязъл извън контрол, скоро не останали никакви запаси от полезни изкопаеми – за всеки нашественик се намирало по нещо ценно, което да изнесе към неговата планета. За едни това бил родият, за други – водата, за трети – почвата, за четвърти – дървесината, добита от местните растителни видове. Да-хората се съгласявали с всичко и недоумявали защо междузвездните пътувания положили началото на техния упадък. Постепенно не останал нито един свободен да-човек. Всеки или работел за някого, или прислужвал. Минало време. Цивилизацията на да-хората продължавала да съществува, но постепенно нейните представители се видоизменили. Първо се смалил ръстът им. После се удължили ръцете им. След това започнали да вървят на четири крака, а по-нататък – да пълзят. Накрая да-хората загубили гръбнака си. След милиони години те се превърнали в мекотели, като от предишното си величие и благополучие запазили единствено интелигентността си.

– Това е много тъжна история, ваше отличие – казва Гле. – Много често ни задават въпроса: „А да-хората не са ли се досещали, че трябва да казват „не“, да се противопоставят на сполитащите ги чужди цивилизации и беди, през всичките тези милиони години на еволюция?“ В техния случай, впрочем, е по-уместно да се каже деволюция. Да-хората и до днес вярват, че силата на позитивното мислене ще ги спаси. Те все още се съгласяват с всичко и всички, казват: „да потърпим още година-две и нещата ще се оправят“, или „поробителите ни ще се сетят да променят отношението си“, или „все някога ще спрат да изгребват земята ни…“ Истината е, че с всеки правят, каквото той позволи. Те се гордеят със своята идентичност и смесват дипломатичността с безгръбначието.

– Да – съгласява се Гу, – историята на да-хората е много поучителна. Днес тяхната планета е почти мъртва. Всички да-хора са пръснати из вселената и са предимно слуги и наемници.
Такава е и Минека, придворната дама на Шаола. Минека се радвала на добро отношение от страна на господарката си, защото била много изпълнителна и послушна. Съгласявала се с всичко, което принцесата ѝ заповяда, изпълнявала прилежно всяко желание на Шаола. Роварската принцеса е много мъдра и добросърдечна, като всяка достойна наследница на трон с древна аристократична кръв във вените си. Тя знаела за самоунизителните наклонности на своята придворна дама и ѝ поверявала само задачи, които ще запазят достойнството ѝ на интелигентно същество. Минека била истинска щастливка, за разлика от повечето ѝ сънародници.

По време на приема в чест на коронацията на император Кошери Минека стояла неотлъчно до своята господарка и се грижела за нейното спокойствие и благополучие. Тя била предана на принцесата, с цялото си сърце, и приветствала всяка възможност Шаола да излезе от строгия придворен протокол и да се забавлява безгрижно. Била готова да направи всичко за принцесата, стига някой да я помоли за това.

Движейки се привидно спокойно между гостите на празненството, Алиекат не изпускал от очи дъщеря си. Като забелязал искрите, които прехвърчат между нея и младия император, кралят настоял да си вървят и се опитвал да принуди Минека да доведе принцесата при него, което не било трудно. Наясно с неспособността на своята придворна дама да отказва, Шаола обаче ѝ заповядала да стои далеч от нея. Тя упорито избягвала раздразнения си баща по време на пищния прием с надеждата да удължи още малко насладата от запознанството с Кошери. Той от своя страна я канел на танци, предлагал ѝ да опита лакомства и редки напитки от императорската трапеза, по вкус и качество достойни да възпламенят интереса и удоволствието на същество от студена плазма. Раздразнението на Алиекат растяло. Най-накрая той наредил на Минека да отиде при дъщеря му и да я доведе, дори това да коства достойнството на принцесата. Минека приела заповедта на краля, но тъй като тя противоречала на заповедта на Шаола, придворната дама започнала да кръжи на осморки около принцесата и баща ѝ, без да е способна да доближи който и да било от двамата. Лоялността, освен преданост и съгласие, предполага също и съпротива и отказ.

Това ядосало Алиекат до бяло и той повлякъл дъщеря си и цялата роварска кралска свита към най-близкия мост. Минека била освободена от противоречащите заповеди чрез нова заповед – да върви заедно с всички. Роварците почти били стигнали моста, когато император Кошери забелязал напускането им. Той изтичал да се сбогува с тях – нещо много необичайно, защото императорите не тичат. Те вървят достойно или правят така, че другите да тичат заради тях. Кошери едва успял да настигне свитата от Ровара, като в последния момент промълвил „довиждане“ на авнийски:

– Ще се намерим!

В отговор принцеса Шаола докоснала императора, от което кожата му настръхнала, по тялото му преминала тръпка, а стомахът му се свил като при падане отвисоко. Такива били усещанията при докосването на студена плазма до хуманоид. Но само двамата млади знаели, че всъщност това докосване било целувка.

Кралят и свитата му преминали през моста и се завърнали благополучно в Ровара. Шаола била щастлива. Въпреки преждевременното прекъсване на това забележително тържество, тя успяла да изживее толкова много вълнения и удоволствия – прекрасната церемония по коронацията, приема, общуването с великолепните гости, превъзходната храна и напитки. И разбира се, най-много от всичко я развълнувало нейното запознанство с младия Кошери Авнийски и тайното им докосване на изпроводяк.

Алиекат подозирал, че между принцесата и императора по време на приема все пак е пламнало чувство. Той се страхувал от това, защото досега, въпреки многобройните кандидати за ръката на Шаола, не му трябвали кой знае колко усилия да я предпази от натрапници – дъщеря му не била проявила интерес към нито един от тях. Със зараждането на това чувство между двамата обаче задачата му се усложнявала, а и дългът към трона на Ровара го задължавал да засили своята бащинска бдителност. Знаейки, че Минека не само не може да казва „не“, но и не разбира реч, която съдържа отрицание, Алиекат МСLІІІ Кирена Ровара ѝ заповядал:

– Следвай много близко нейно височество! Който и да дойде освен мен, първо трябва да спре пред стражата и само ако аз преценя, може да бъде пуснат. – За краля било много уморително и объркващо да говори само положително и с утвърдителни изречения. – Принцесата ще остане затворена в покоите си, докато аз и само аз наредя друго.

За Минека задаването на въпроси и съмнението в казаното били непознати. Всяко съмнение съдържало и предположението нещо да не е както трябва или някой да не е прав. За нея всички винаги били прави. Тя веднага се подчинила на заповедта на краля и дори си помислила, че така ще направи добро и на принцесата.

Оооо, не си мислете, ваше отличие, че принцеса Шаола живеела като затворница в собствения си дом. Нейните покои били изтъкани от прозрачна тъмнина, прекрасно място за същество, направено от светлина, защото така тя била подвижна и свободна да отиде, където си ще, и да бъде видима на фона на тъмнината. На придворните било наредено да съобщават на Шаола само специално подбрани новини. Така тя си мислела, че единственото ѝ ограничение е да не се доближава до моста в нейния обсег, който бил строго охраняван от стражата, назначена от височайшия ѝ баща. Ключарят му, както вече споменах, е онзи печално известен човечец, чиято грешка довела до разцепването на двете реалности на Авни.

***