Каква си

В живота си получаваме много ключове. Първият е от входа на блока. Обикновено ни го дава мама, нанизан на връзка, която носим на врата. Дава ни го с думите: „Да го пазиш!”, а ние се усмихваме и го губим на първия ден. После взимаме ключа от първата кола и нямаме търпение да запалим двигателя с него, да чуем равномерното боботене на машината, да усетим магията на движението, силата на управлението. След това получаваме ключовете от първия апартамент. Радваме им се, без съвсем да осъзнаваме каква заплаха крият те. Колко борби и колко истории…

Днес ти подарявам този ключ. Той води до само една граница – вратата на моята душа. Носи го на врата си, за да не го загубиш като малките деца, които обещават и после виновни крият пакостта. Пали двигателя в мен и се движи с мен, но внимателно, за да не те предам. Отвори вратата на новия си дом и му се радвай. Но подреди, без да местиш много, за да запази уникалността си. Внимавай какво внасяш, защото можеш да останеш недоволна накрая в какво се е превърнал. Решиш ли да се местиш, затвори вратата, заключи и не се връщай. Този дом, тази кола повече никога няма да бъдат същите. Ще го ремонтирам и ще дам ключа на друга. Ето виж, аз имам ключове безброй. Нося ги на ключодържател със знака на живота. Това са домовете, в които живях и заключих след себе си. В някои занесох цветя, други оставих опустошени. Разкажи ми за домовете, в които си била, а аз ще ти кажа каква си.

3 часа и 14 минути

Беше точно един. Сив, с много драскотини по него. Личеше, че е стар и много използван. Така се и чувстваше. Стоеше в металната сива кутия. Стените на сивото пространство идваха все по-близо и по-близо към него. Кутията се стесняваше. Чувстваше се сам и знаеше, че е. Бяха го изоставили. Бяха го спуснали в тази сива кутия, защото беше ненужен. Беше нежелан. Поглеждаше през процепа на кутията на моменти и се надяваше, че някой ще го намери. Нямаше много надежда. Не вярваше, че скоро ще стигне до Нея отново. Знаеше, че ще стои затворен, докато не се покрие със ситни капки влага и ръждяса. Само от време на време през тесния процеп към света навън минаваше човек, забързан към асансьора. Той знаеше, че това не е неговият човек. Бяха го оставили преди точно 3 часа и 14 минути. Душата му блуждаеше из сивата кутия, като прах от счупено огледало, носен от силен вятър. Бяха го изоставили и му бяха разбили сърцето с това.

Точно 3 часа и 15 минути по-рано той бе в Нея. Беше застанал удобно и наблюдаваше как другият си събира багажа. Този друг, който завъртя резбата два пъти с ключа в нея, прекрачи границата на въображаемия дом с целия си багаж и пусна ключа в металната пощенска кутия на излизане от входа.

Три часа и 15 минути по-късно тя мина покрай него и не го видя. Качи се по стълбите. Чу как нейният ключ се завъртя в механизма и отвори вратата. Тя влезе и вероятно видя бележката. Слезе обратно до пощенската кутия и го взе. Той беше спасен, тя не. Те бяха изоставени – ключът и жената. Тя го настани в удобна картонена кутия. Ключът често се надяваше, че някоя зима ще пари със студения си метал ръцете на друг. Тя не се.

Автор на историите е Албена Милошева от София.

Условията на конкурса можете да видите тук.